„У нас доста случайни хора се извъртяха във властта, и психологическите проблеми при тях са съизмерими с трудностите на тези, които преживяват около контейнерите с боклук”.
Интервю с писателя, боксьор и треньор Палми Ранчев за новата му книга, за случайностите, за ценностите, за бокса и живота ни такъв, какъвто е.
- Г-н Ранчев, преди дни беше премиерата на новия ви сборник с разкази „Тази вечер нищо не е случайно“.
В разказите си описвате живота на хора станали аутсайдери, лузъри.
Това случайно ли е или не?
- Сборникът започва с разказ за журналист в националното радио, омерзен от себе си, заради удобният начин, по който е направил интервю с президента.
В книгата има персонажи с различни професии, и с различно място в обществото. И по социалната хоризонтала, и по вертикалата.
Но не смятам, че мястото им е от съществено значение.
Особено при проявяване на изконните им човешки качества.
Банален, досаден, страхлив, объркан, влюбен, мразещ, самотен, щастлив и нещастен, и всякакъв друг, можеш да си и в парламента, и около боклукчийската кофа.
У нас доста случайни хора се извъртяха във властта, и психологическите проблеми при тях са съизмерими с трудностите на тези, които преживяват около контейнерите с боклук.
И при двете категории хора обстоятелствата и ситуациите, в които попадат, са ги извадили от обичайното и равновесно за тях битие. Едните работят в парламента, без да разбират от парламентаризъм, а другите са неподготвени да се прехранват с отпадъците на квартала. И едните, и другите не са на мястото си. Или поне за известно време се чувстват така. Постепенно свикват с положението. Но предполагам става ясно защо не намирам разлика между двата типа герои. И какво ме интересува в човека. Независимо, че политиците плещят баналности в националните медии, а другите държат речи пред улично псе или пред някой като него самия. Към бездомните и изпадналите в нужда изпитвам съжаление, а към тези с властнически амбиции и алчност, отвращение.
- Защо избрахте това провокативно заглавие на творбата си, какво искате да провокирате с образите, които създавате?
- „Тази вечер нищо не е случайно“ е заглавието на един от разказите. Избрал съм го сред огромно количество други възможности. Съдържа една от най-важните сили, движещи човешкото същество – случайността, приета с благодарност и почти молитвено примирение, което вече има общо и с Бога на Случайността.
- За какво наистина си говорят хората покрай контейнерите за отпадъци? Вярно ли ги вълнуват проблемите на обществото, което те с поведението си са отритнали и отрекли?
- Хората около контейнерите са част от това, което наричаме български народ. Дали доброволно са приели този начин на съществуване или споменатото общество ги е изпратило там, няма особено значение. Те са много, с разнообразни професии и житейски опит, и с мизерно настояще. Да не забравяме, че почти три милиона българи живеят около прага на пълната бедност. И голяма част от тях, ако продължава пауперизацията на обществото ни, ще увеличават присъствието около контейнерите. Най-важното е, че сме заедно: живеем на една и съща територия. Израсна поколение от млади хора, които от години преравят заедно с родителите си боклукчийските контейнери. Цели семейства се прехранват по този начин. Има деца, които не са виждали родителите им да работят друго. Макар понякога с образованието и начетеността си / заради прочетените книги/ тези хора често да превъзхождат другите, смятащи се за тяхна противоположност. Защото какви обикновено са успелите у нас? В масовия вариант са полу-криминални типове, пазени от въоръжена охрана, която ги предпазва да не бъдат пребити, разстреляни или взривени от други подобни на тях. В същината си те са абсурдни същества. Приличат на хора, но не са. Лишени са от основни човешки качества. Заменили са ги с други, да речем, животински. Стръв, непомерна алчност и апетит. Оставени без охрана повечето от тях твърде бързо ще изчезнат.
- Ясно ли е очертана границата между комичното и трагичното в живота ни днес, или вече е изтъняла като косъм?
- Във времена на скоростни социални, професионални и психологически трансформации комичният образ лесно се превръща в трагикомичен или направо става трагичен. Ролите, които се предоставят на един човек прекалено бързо се сменят за един човешки живот. Сервитьор, доносник, ченге, банкер, милионер, затворник, беглец… Отстрани едно поведение е комично, но ако сам преживееш същите, да речем, комични за съседа ти колизии, се чувстваш зле. Искаш да плачеш. Или ти се струва, че ще умреш. В разказите ми, несретниците задоволили се с номинално участие в общият ни живот, често само като обекти, от които повечето извръщат погледи, често са отчаяни, без надежда за промяна към по-добро, и за тях, и за децата им. Някои великодушно търсят основания да простят. Или само да не забелязват с какво се опитват да им извадят очите. Мнозинството са озлобени заради постоянният недостиг на истина. И заради липсата на елементарна справедливост. Люшнати към кофите за смет от поредния банков грабеж, прогонени от домовете си с помощта на апартаментната мафия, или просто, защото приватизираният от поредния некадърник завод е разпродаден като скраб, и като каквото друго се сетиш. Нагласите на увеличаващото се общество на бедняците отдавна са революционни. Често те са решени на всичко. И са готови да потърсят справедливостта и истината с наличните си възможности и оръжия.
- Не мога да не ви попитам за коментар за трагичния случай, при който наскоро на ринга загина Борис Станчов, който се боксирал от името на своя братовчед Исус Величков. Как се случва това безобразие под носа на толкова „отговорни“ инстанции в бокса и спорта?
- Това е втора смърт на български боксьор за сравнително кратко време. Как мислите, разследваха ли причините за първата, на Цветан Тодоров. Не, само заметоха следите. Тогава на ринга качиха боксьор, който имаше забрана да се бие заради сериозни поражения на мозъка от силни удари в аматьорската му кариера. Само след една година му издадоха професионален лиценз и го изпратиха да играе в Швейцария за жалък хонорар. Смъртта на ринга, както и в случая с Борис Станчов, настъпи без никакъв удар. Просто тромб е запушил кръвоносен съд. Борис Станчов също не е минал медицински преглед, защото вероятно няма да му позволят да играе професионално. Прегледан е здравият му братовчед, който никога не се занимавал с бокс. Как тогава му дават лиценз? Въпросите в сегашният случай, както и в предишният, са с криминален характер. От техните отговори трябва да се разбере кой е виновен. Не искам да навлизам в подробности за състава на професионалната федерация, и колко хора там въобще са имали друга реална връзка с бокса, освен заплатите и хонорарите, които получават.
- Има ли девалвация на ценностите и способностите в този спорт, за каквато признават в някои други?
- В бокса на професионално ниво тренират единствено шепа боксьори в националните отбори. С две и повече тренировки дневно. Осигурен им е хотел, треньори, лекар и масажист, медикаментозно и физикално възстановяване. За жалост само труда им е на професионално ниво. Заплащането е мизерно. Има едно-две изключения, потвърждаващи реалната ситуация. Злоупотребява се с обещания и картини на светло бъдеще, ако спечелят медал от Олимпийските игри. Но там печелят не най-добре подготвените, а боксьорите на държави, които са във финансови отношения с АИБА. Там медалите се разпределят предварително. Не случайно на следващите олимпийски игри АИБА е отстранена от организацията, заради милионни финансови злоупотреби. Иначе у нас имаме амбициозни и талантливи юноши, повечето от които не намират реализация в мъжката възраст. Или се отказват от бокса, или отиват в чужбина. Тончо Тончев, печели европейската титла с менажер англичанин, успехите на Кубрат Пулев са свързани със „Зауерлант“ и Боб Аръм. От българския професионален бокс печелят тези, които са около боксьорите като фиктивни менажери и промоутъри. Заедно с един-двама чиновници. За тях професионалният бокс е и бюро за туристически разходки.
- Мнозина се питат как така шампионът Серафим Тодоров може да внушава респект с поведението си, да изиграе страхотна роля във филма „Снимка с Юки“, а днес млади негови колеги да мамят на ринга и да срамят България?
- И преди Сарафа има боксьор с успешни кино-прояви. Владимир Колев, медалист от всички възможни големи състезания, също убедително изигра роли в няколко игрални филма. Мнозина от боксьорите са артистични. Дори, мисля си, че подобни качества са задължителни за най-добрите на ринга. Серафим Тодоров е гениален боксьор, със знаменателни победи. Но съдбата му след като прекрати състезателната си дейност, а и по време, е изпъстрена с възходи и пропадания. Нищо не е толкова лъскаво, лесно за приемане и обяснение, колкото изглежда отстрани. Дори само това, че спечели сребърен медал от олимпиада едва при третото си участие, тоест около шестнайсет години е бил принуден да поддържа форма на международно ниво срещу обикновена заплата. В Щатите играят на една олимпиада и веднага стават професионалисти. И състезатели като него играят за милиони. Боксът е труден и опасен спорт, и ако не получаваш поне близко до усилията ти заплащане, губи смисъл. Искам да подчертая, че загиналият младеж не е виновен, че играе с чужд лиценз. Желанието му да се боксира, да постигне спортни успехи, да е шампион, и да стане известен, е използвано от хора, вегетиращи върху труда, наивността и нещастието на такива като него, като им дават в замяна само трохи от собствената трапеза, гарнирани с обещания и административни илюзии на законност.
- Случайни ли са, по аналогия със заглавието на книгата ви, лъжите и измамите в този иначе световно признат мъжкарски спорт?
- Нашите професионалисти по правило играят в предварително обречени мачове. Без да са добре тренирани, без нужното възстановяване и редовен лекарски контрол. Обикновено срещу противници от доста по-висока класа. Спомням си, че имаше белгийски менижър /зъболекар по професия, без никога да е слагал ръкавици/ който „организира“ над четиристотин /400/ загуби на българи с нокаут. Да не забравяме, че нокаутът е малката смърт за боксьора. Белгиецът беше подпомаган и от български треньори с подобна на неговата безотговорност. Тази практика, колкото и да е порочна, и сега продължава. Победите на българските професионални боксьори са случайни. Приемат се като изненада. Повечето ги изпращат да загубят, и да подобрят актива на чуждите боксьори. Малцина участват достойно в професионални мачове.
- С какво дивата природа на бокса привлича не един и двама световни писатели – Чарлз Буковски, Хулио Кортасар, Ърнест Хемингуей, Артър Конан Дойл, Владимир Набоков…
- Списъкът на световните писатели с интереси към бокса може да се продължи с доста други имена: Бърнард Шоу, Ринг Ларднър… Не трябва да се пропуска и едно женско име, фигуриращо почти всяка година в списъка с кандидати за нобеловата награда – Джой Керъл Оутс. В книгата си „За бокса“ тя прави дисекция на всички чувства и страсти свързани със „сладката наука“, както често наричат този спорт. От малка баща й я води в различни боксови зали. Запознава се всички големи боксьори на нейното време. Наблюдава тренировките и мачовете им. И с удивителна проницателност пише за мотивите, които ги карат да влязат в ринга. И да станат различни от тези около тях. Защото боксьорите не са ежедневния тип хора. Дори само веднъж да си влизал в ринга за мач, в който има победител и победен, вече не си същия. Открил си в този срещу тебе, а и в себе си качества, които е невъзможно за опознаеш във всекидневието. Боксът поставя мъжете и жените в гранични ситуации, когато усещаш студения полъх на опасността и провала, заедно с предчувстваното тържество от победата. Веднъж ако са ти вдигнали ръката като победител, никога няма да изпиташ същото освен между въжетата на ринга. Боксът е специфично удоволствие за хора със специфични изисквания и към живота, и към хора, и към себе си. В ринга всичко е значително по-концентрирано. Ако го сравним с напитка, ще бъде с пределно висок градус. От нея се танцува, когато си победил, пада се в безсъзнание, и дори се умира, както се разбра. Професионалният бокс е интересен, и е невероятно зрелище, когато играят боксьори с ярка индивидуалност, физически добре подготвени, с навици в защита и нападение. Възможността да победиш или да загубиш с нокаут остава и тогава, и дори е нужно допълнение, за да задържи интереса до последната секунда на мача.
… и не на последно място вас самият с какво ви привлече този спорт?
- Занимавам се с бокс от юношеска възраст. Харесвах борбата, леката атлетика, футбола, каратето, но заради един мой съсед започнах да харесвам и бокса. След като завърших гимназия на седемнайсет години кандидатствах в МЕИ /заради баща ми/, и във ВИФ /заради себе си/. Имах отличен успех, но бях и шампион за юноши. Оценявах го като по-големия си успех. Приеха ме на двете места, но избрах спорта. Вероятно, ако ме бяха приели литература, щях да тръгна по обичайния за повечето български писатели път, защото вече доста активно пишех. На следващата година станах трети при мъжете, но заболя сериозно едното ми око. След четири операции се разбра, че не мога да продължа. Макар още доста време да търсех начини да се кача на ринга. Накрая приех предложението на „Славия“ да стана треньор. Няколко пъти се опитваха да ме уволнят, последният след като бях обявен на републиканското първенство за най-добър треньор. Разбра се, че искали на мое место да назначат приятел на приятеля на заместник-председателя на дружеството. Там оставих след себе си доста добри боксьори. Петър Стоименов / участник в три олимпиади, медалист от всички големи първенство/ и Божидар Иванов /участник в московската олимпиада, 17 пъти шампион на страната/, мисля, още се помнят. Бил съм четиринайсет години треньор в „Олимпийски надежди“ . Дори бях първият треньор на училището със званието „Заслужил треньор“. Работил съм още в клуб АБС, както и много години в националните отбори за юноши и мъже. Тренирал съм и отбора на Ирак. Един от най-големите успехи на българския бокс на световни и европейски първенства са свързани и с треньорския ми труд. Преминал през целия ад, изглежда задължителен за всеки треньор у нас опитващ се да успее. Най-вече заради комплексираното, ревниво, завистливо и както изглежда непобедимо чиновничество. От година и половина се освободих от задълженията си към националния отбор по бокс и съм треньор в клуб „Но лимит“, Барселона.
- В контекста на предстоящите избори, доколко се вписват думите на титулувания като най-велик боксьор на всички времена Мохамед Али: „Службата ти за останалите е просто плащане на личния ти наем за мястото ти на земята“?
- Отдавна на всички е ясно колко посредствени, порочни, психопатични, и направо типове с престъпно самосъзнание, ни управляват. Всички те нямат нищо общо с големия Мохамед Али, който винаги е заставал не само с успехите си в бокса, а и с живота си, зад световни каузи. Въпреки това винаги, когато партийните активисти излязат на пазара очаквам да има поне някаква възможност за избор. За съжаление на техните сергии обикновено предлагат два развалени домата, скапани чушки, изгнила тиква… И все пак друг начин за избиране, поне мирен, изглежда не съществува. Затова ще продължа да гласувам за по-малко вмирисаните.
Източник: Новини.бг