Литературният публицист Силвия Недкова излеза във Фейсбук с анализ на новия роман на Красимир Тодоров "Скардаг".
Доста впечатляваща книга.
Отново роман за романтичната част от историята
„Скардаг“ на Красимир Тодоров, издателство „Лексикон“, 2019 г.
Искате ли да прочетете накуп „Под игото“, „Време разделно“ и „Хавра“?
Интертекстуалността е в основата на новия роман под знака на издателство „Лексикон“ - „Скардаг“ от Красимир Тодоров.
Макар че авторът едва ли е целял да бъде вкаран в някакъв термин на постмодерността, все пак е влязъл в тази парадигма. Най-характерната особеност на романа е, че е изграден върху паралелни сюжети.
Единият е свързан с национално-освободителните борби между 1872 и 1876 г. Той е почти фикционален, въпреки присъствието – в полусенките – на истински герои като Левски, Миткалото и пр. Другият сюжет се основава на историческа фактология и е разказ за живота и дейността на Джанюариъс Макгахан.
Случайно или не, разказът за Макгахан (този път името му е изписано с популярната отдавна транскрипция на български) започва от същото място, където в романа „Хавра“ на Захари Карабашлиев се появява Макгеън – от запознанството с Вера Елагина. Тази прилика между двата романа не е намекната, тя се набива на очи, търсена е. Същото е и с другите два, вече класически романа - „Под игото“ и „Време разделно“.
„Под игото“ се открива в митарствата на Вълю, има спасено от изнасилване девойче, има образи, напомнящи чешитите от Бяла черква. Когато пък стане дума за сватба насред поляна, с разпънати месали, по които тропа турски крак, или за избиване на селските първенци аналогията с „Време разделно“ е неизбежна.
Приемам това наистина за интертекстуалност, специално търсена и вмъкната, и не е трудно да се разбере основната й цел. Красимир Тодоров е писал мащабно, с размах.
Замисълът на романа е да се постигне трудно достижимата обичайно кинематографичност на наратива, да се обединят трайно наложили се образи и сцени в един нов амбициозен книжен факт. Несъмнено е, че романът е резултат на задълбочено проучване, включило не само фактологията, но и особеностите на бита, езика и ежедневието на хората, превърнати в негови герои. Писан е с голямо, дори натрапчиво уважение към историята. Недостигът на нюанси в наратива се компенсира и допълва с липсата на фриволна творческа интерпретация на фактологията. Трогателната наивност, проблясваща на моменти в героите, е повече проява на ангажирано отношение, отколкото писателска слабост. Тодоров е разчитал изцяло на драматургичния паралелизъм – ясно са разграничени лагерите на доброто и злото, без да има допълнителна дидактична оценъчност. Това улеснява читателя, позволява му да следва сложните извивки на сюжета, без да губи ориентир. Същевременно на страниците на романа не се забелязват нито омраза, нито дискриминация по етнос, религия и външни белези на човешкото. Търсена е дълбочината на мотивите, есенциалната проява на морала и най-вече – отношението към хората. Вълю – протагонистът - дори не е българин в патриотарското разбиране на тази дума. Той е отгледан и възпитан от каракачани – малката общност от етнически гърци, населяваща отделни райони в Стара планина. Борбата му е стихийна, породена не от имагинерни възвишени идеали, а от човешкото чувство за справедливост и ред. Впечатляващо е, но „Скардаг“ е едва ли не първата книга за този период, в която безчинствата на турската власт не са приписани автоматично на всички османци, а са споменати и черкезите, и кърджалиите – основните мотиватори за гнева на обикновените поданици на империята. Красимир Тодоров е търсил малкото сред голямото, частното като проява на общото, но не се е ограничил в това. Именно това прави романа основно кинематографичен, с ясно изрисувани сцени и завършени епизоди, като при това е спазена романовата ритмика – още по-сложна задача при две паралелни истории. Пътят на Макгахан до България също е издържан в подобна стилистика – като биография на фикционален, но жив герой, с дълбок респект към историческата достовепност, но и с достатъчна доза драматургична свобода. Тази сплав между фикция и реалност, между измислица и история се допълва от ритмиката на езика. Едно от достойнствата на тази книга е гъвкавият език, без излишества и маниерничене, но все пак характерен и оцветен. Автентичните фолклорни песни, включени като част от наратива, допълват атмосферата, в която съжителстват турски и гръцки думи, наред с напевния говор на каракачаните, доловим основно в ритъма. В частта с Макгахан регистърът се сменя, за да създаде усещане за различна среда. Амбициозна задача си е поставил Красимир Тодоров, а това не винаги е позитивна цел. Вероятно мнозина ще открият излишества и свръхвторачване в познати маркери – обичаи, фолклор, устойчиви представи и клишета. Такъв – вече банализиран – типаж е Юсуф, бегликчията. Още първата му поява в романа подсказва развитието на образа и изненада липсва до края. Рискът от подобни залитания в роман на тази тема е висок. Тъй като това е първят роман на драматурга Касимир Тодоров, е очевидно, че е имал нужда от непоклатима опорна точка, която да фиксира сюжета. Това улеснение за автора обаче може да се стори недотам добро решение за читателя. Вмъкнатите интертекстуални в ръзки с други романи, за които споменах в началото, играят практически същата роля. „Скардаг“ е роман, който се чете бързо – най-вече защото емоцията от него е отдавна позната на българския читател. Добре написан, не особено оригинален, но изпълнен с активно патриотично чувство, романът едва ли ще стане тема на сериозни литературни дебати. Най-вече заради факта, че е част от една отдавна затвърдена литературна традиция.
Силвия Недкова